image1 image2 image3 image4 image5 image6 image7
В търсене на Парория

Преподобният Григорий Синаит и средновековна Парория
Преди шест години посетих за първи път планината Странджа. Направи ми впечатление наименованието върху картата на една защитена местност – „Парория”. Бях чувал за средновековния манастир Парория, но не предполагах колко история, духовност, неизвестност се крие зад това име. Моят разказ е за продължителния път на проучване и търсене на едно забравено богатство. След няколко месеца, прекарани в библиотеката, вече обикалях из България местата, където се предполага, че се е намирал манастирът – Манастирските възвишения край Елхово, Бакъджиците край Ямбол, планината Сакар и т.н. Тези предположения са правени веднага след Освобождението. Манастирът е бил с изключително важно историческо значение за България. И неслучайно за местонахождението му пишат големите учени Голубински, Сирку, Златарски, Шкорпил, Иречек и т.н. В търсенията си те изхождат от етимологията на думата „Парория”, която в превод означава приграничен. Местата, които посочват, действително „опират” в българо-византийската граница през ХIV век. Нов етап в търсенията на Парория поставя професор Киселков със статията си Средновековна Парория и Синаитовият манастир. Изразявайки съмнения и

несъгласия с предходните автори, той насочва вниманието на изследователите изцяло към района на Странджа.
Преди да продължим, да си зададем въпроса – защо е необходимо да търсим този манастир? На този въпрос ще отговорят по различен начин историци, богослови, археолози, филолози, изкуствоведи. Но отговорът е един. Ние живеем твърде далеч от Истината. А там са живели светци. Те са проводници на Истината,подражатели и продължители на Христовия живот. Те са осъществили в пълнота човешкото предназначение – разкрили са в себе си Благодатта на Светия Дух. Според православната вяра това е крайната цел,смисълът на живота. Нарича се още Богообщение или обожение. Eдин е за всички вре- мена – и за ХIV, и за ХХI век. Ако днес почти нямаме примери на свят живот по земята, то тогава само в Парория е имало множество образци на съвършено богоугодие. Житията на светците са поучителни. Те трябва да се опознават и изучават. Сръбският отец Юстин Попович казва: „Нашият живот е живот дотолкова, доколкото е в Христа”. Съвремието предлага безброй възможности за отдалечаване от Христа, а светците могат да ни помогнат да се доближим до Него, да заживеем с Христа. Нали именно те автентично свидетелстват за думите: „Вече не аз живея, а Христос живее в мен” (Гал.2:20). На всяка човешка душа, на всеки благословен народ му е дарувана свободата за избор на Истината. Най-вероятно манастирът Парория се е намирал в Странджа. По време на социализма интересът към търсенето отслабва. Единственият изследовател е бургаският краевед Горо Горов. Родом от село Заберново, той „открива” манастира близо до родното си село. Сериозна статия от 1939 г. е с подзаглавие Принос към въпроса за местонахождението на манастира, а Горо Горов заключава във вестник Поглед от 1971 г.: „Няма никакво съмнение, дълго търсеното културно средище е намерено”. Наистина в района има руини, пещера, манастир, река, но категоричността на твърденията и местният патриотизъм будят недоверие. Днес на това място може да се посети красивото параклисче „Света Петка”. Намира се между селата Калово и Заберново.
Нова хипотеза излага Драгомир Драганов от музея в Ямбол. Уникалният архитектурен комплекс при село Воден е поредният кандидат за Синаитовия манастир. Действително манастирът е удивителен. Разположен е върху платото на невисок хълм и преминавайки през останките от зидове на голяма църква, се озоваваме пред подолтарни стълби, които отвеждат в пещера, във вътрешността на която има значителен градеж. Мистичното преживяване се подсилва и от прелитането на многобройни прилепи. Връзката ни с реалността се върна, когато излязохме навън и местни иманяри подозрително ни наблюдаваха, независимо че обектът отдавна е подложен на интензивно иманярство.Има и много устни предания за местоположението на манастира. Те ни отведоха към места, на които едва ли бихме попаднали, ако не търсехме Парория. Такива са Голямобуковският манастир „Живоприемен източник”, в олтара на който блика извор. Днес е единственият действащ манастир в Странджа. В местността Котвина се намира средновековният манастир „Света Троица”. Отново изненада – под манастира има пещера, свързана със стара монашеска легенда.
Споменахме статията от 1939 г. на Георги п. Аянов, а тя е отправна точка за най-вълнуващите преживявания в нашето търсене, свързани с турската част на Странджа. Статията завършва така: „Последната дума ще може да се каже само когато настъпят по-благоприятни времена и тия места (в Турция) станат достъпни за посещения и научни проучвания”. Изправихме се пред осъществимо предизвикателство. Материалът изобилства с описания на манастири, кули, пещери и т.н.
В житията на светците, които са били в Парория, узнаваме за техния подвиг, намираме и оскъдни данни за интересуващата ни обител. Били са аскети-подвижници. Светлина струи от подвига им. Обикновено историческият разказ за светците започва с мъчениците, подложени на гонения за вярата. В родната ни българска история местата са променени – златната епоха на Средновековието, просияла с имената на св. цар Борис-Михаил, св. Иван Рилски, патриарх Евтимий, предшества петвековното робство и мъченическия подвиг на св. Николай Софийски, св. Злата Мъгленска, св. Висарион Смолянски. В преломния между двете епохи ХIV век, малко преди османското нашествие,България преживява духовен възход, подобно на засилващия се пламък на свещта преди изгаряне.
На територията на България се заселва една от най-видните фигури на православното монашество – преподобният Григорий Синаит. Основен източник на сведения за преподобния Григорий Синаит е житието, написано от неговия   ученик – Константинополския патриарх св. Калист. Житието разказва както за неговите трудове, така и за основните принципи на учението му.
Преподобният Григорий е роден в селището Кукул, разположено в Мала Азия. За година на раждане изследователите сочат 1265, 1268, 1269. Родителите му били богати и уважавани византийци. „Имал живот благопристоен и душеспа-сителен”. Когато навършил 20 години, родината му била нападната от турци. Опустошавайки Мала Азия, те се завърнали с много пленници християни. Сред тях били Григорий, родителите и братята му. Откарали ги във военен лагер недалеч от град Лаодикия. Но Бог не оставил своите раби. Когато турците разрешили посещения в храмовете и участие в службите, местните християни били възторгнати от гласа на светеца и прекрасните изпълнения на църковни песнопения. Те направили всичко възможно да откупят пленника и да му дарят свобода. Свободен, Григорий се отправил към Кипър и там Господ му изпратил опитен наставник, отдаден на безмълвен живот, който да го ръководи. В стремежа си за още по-суров подвиг свети Григорий се отправил към Синай. Тук, в манастира „Света Екатерина”, приел малка схима. Послушанието си на готвач и хлебопекар изпълнявал прилежно, смятайки мястото на своето служение за Божий престол и жертвеник. Цялото му внимание в този многовековен център на монашеството било насочено към това да се научи на „вътрешно делание” и да се подготви за последващия духовно-съзерцателен живот. Отричане от себе си, строг пост, непрестанна молитва. Така протичало ежедневието и голяма част от нощта. Усърдно четял и изучавал Стария и Нов завет. По това време започнала и неговата писателска дейност. За подвижническия живот на Синай получил прозвището Синаит. Тук пропускаме съществена част от житието и стигаме до интересуващата ни заключителна част. Преподобният Григорий с учениците си напуснал града с кораб по Черно море. Буря ги спряла в Созопол. Там разбрали, че в северната част на Тракия има подходящо място за отшелничество. Намирало се на българо-византийската граница и по тази причина се наричало Парория. Вътрешната, най-пустинна част на Парория се наричала Месомилион. Харесали мястото и си построили килии. Но и тук нямало покой. Монахът Амирали, който се подвизавал наблизо, му завидял и заплашвайки го, поискал да напусне мястото. Преместили се на съседната планина Катакекриомени, но Амирали не се успокоил, пратил разбойници, които хванали преподобния и искали злато и сребро, но не намирайки нищо в килиите, го оставили. След тези събития свети Григорий напуснал Парория. (…) Върнал се в Константинопол и се заселил близо до храма „Света София”, пак отишъл на Атон, в лаврата на свети Атанасий, но новото нашествие на турците и постоянната мисъл за Парория го накарали да се върне. Със своя любим ученик Калист се отправил този път от Солун към Парория. Второто му идване се датира около 1331 година. Скоро около него започнали да се събират множество ученици – гърци, българи, сърби. Учениците били такова количество, че се образували четири лаври. Главната била построена на мястото Позова в Месомилската пещера. Въпреки че братството
било вече голямо, не преставали набезите на разбойници. Преподобният решил да се обърне за помощ към българския цар Иван Александър. Изпратил ученици, които разказали за положението и нуждите на манастира. Благоверният цар щедро дарил манастира – построил храмове в обителта, дал им владения и ги снабдил с всичко необходимо. За охрана на манастира наредил да се построи пирг (кула). Тя придала на манастира вид на крепост. Парорийската пустиня била в благоденствие, укрепнала икономически,  монасите спокойно извършвали спасителните си подвизи. Книжовната дейност била в разгара си. За 15 години манастирът се превърнал в духовен център на православната вяра и исихастката традиция. Изпълнен с благодатта на Светия Дух, богоносният старец предвидил деня на своята смърт. Тихо завършил дните си на 27.11.1346 г. В своето учение Григорий Синаит се ръководи от знаменитата Лествица на св. Йоан. Разработва система, която указва пътя и последователността за духовно възрастване: „Отначало душата напрегнато обръща вниманието си към ума, чрез деятелни добродетели смирява и подчинява на себе си всички страсти. Тогава, сякаш освободени, естествените добродетели започват да следват душата, както сенки телата. Те я обкръжават и съпровождат, ръководят я в издигането по духовната лествица и научават на това, което е по-висше от естеството. По-нататък умът се просвещава от Христовата благодат и се открива за съзерцание. По мярата на даруваната благодат той по-ясно и чисто съзерцава природата на съществуващите неща. Накрая, възприела обручението на Духа, с посредничеството на множество съзерцания душата се въздига към по-високото и Божественото. В такова състояние страхът и опасностите оставят душата,а естествените помисли окончателно затихват. Тогава душата всецяло се прилепва към Христа, насаме беседва с единия само Бог и към него само се стреми. Нямайки в себе си никакво чуждо и веществено пристрастие, тя става съвършено разумна, каквато е била душата на Адам до грехопадението”.
Мнозина изследователи сочат свети Григорий Синаит за основоположник на исихазма. Той опитно възражда древни монашески традиции, завещани от св. Антоний Велики, св.Макарий Велики и т.н., свързани с подвига на отшелничество и безмълвие. Чрез него се постига единение с Божествената светлина, озарила Спасителя по време на Преображението. През ХIV век този подвиг е бил обект на спорове,които завършили с пълно тържество и признание от Православната църква.Опасността е от свежда нето на исихазма до интелектуална мода. Издигане на ума без смекчаване на сърцето. Външна мъдрост,неподкрепена от самоотвержен живот. Интерес към исихазма, нечувствителен към самия исихазъм като съдържание на живо-
та.Нужен ни е свети Григорий Синаит за духовно освестяване – образец на кристална чистота във вярата, съвършен аскетичен живот, учител и основоположник на човешкото спасение.Съвременните умонагласи са често разминаващи се с принципите на Православието. Как да си представим живота на преподобния? Не би ни помогнало и най-гъвкавото човешко въображение.Остава ни само да запазим благоговейна дистанция и топло съчувствие към отшелническия и свят живот, отчасти прекаран в пределите на нашата изпоранена и многострадална България.Най-близките му ученици се намирали под грижовно духовно ръководство, бързо израствали, приемали духа на учението и подражавайки на своя учител, ревностно го разпространявали. Св. патриарх Калист споменава 12 непосредствени
ученици на преподобния. Сред тях са преп. Герасим, св. париарх Калист, слепецът
Аарон, преп. Марк Клазоменски. За нас най-интересно е влиянието на Григорий
Синаит върху духовния живот в България.В лицето на един от най-верните му ученици – св. Теодосий Търновски, синаитското учение има истински разцвет не само в България, но и в целия православен свят. В стремежа си да достигне високи степени на съвършенство обиколил няколко манастира, докато не чул, че в Парория се е населил чуден учител. С
надежда се запътил към него и той го приел с радост, виждайки пред себе си бъдещ светилник на православната вяра.Теодосий изцяло се предал на ръководството на стареца и бързо преуспявал в подвижничеството. По поръка на учителя си отишъл в Търново с молба цар Иван-Александър да покровителства Парорийската пустиня. След смъртта на Григорий Синаит учениците му единодушно предложили да стане игумен, но по смирението си отказал тази чест. Решил да посети местата на подвизи на своя учител – Атон, Солун, Константинопол, след което се върнал в Парория.Отправил се в столицата Търново и решил да посвети силите си на духовното обновяване на народа си. Цар Иван-Александър отново му помогнал, като определил място и дал средства за строителството на Килифаревския манастир.Много бързо манастирът, по образец на Парория, се превърнал в център на
исихазма – пълноводна река, обилно напояваща всички страни на духовността – монашество, книжовност, просвета. През школата на Теодосий Търновски преминали патриарх Евтимий, св. Киприан, „дивният” Дионисий – преводач на св.Йоан Златоуст. По съвета на Теодосий Търновски в България се състояли два църковни събора за разобличаване на разпространяващите се ереси. В края на живота си предрекъл падането и разорението на България. Изпратил писмо на своя приятел – Константинополския патриарх Калист, с желание да го приеме.През 1363 година пристигнал в столицата на Византия и се установил с няколко свои ученици в предоставения му манастир Мамант. Скоро събрал учениците си
и в прощална беседа им завещал: „да пазят грижливо и непоколебимо да съхраняват благочестивата вяра на съборната и апостолска Църква и православните догмати”. Починал в деня, когато се чества паметта на неговия незабравим учител Григорий Синаит.
Св. Ромил Бдински е друг от учениците на Григорий Синаит. С неговото име е свързано началото на реформите в монашеския живот в Сърбия. Житието му е написано от неговия сподвижник Григорий Мълчаливи.Родил се във Видин. Отрано се ориентирал към духовен живот и скоро заживял в манастир, близо до столицата, приел и монашески постриг. Като разбрал, че велик учител по безмълвие е в България, поискал благословение и със своя прия-
тел Иларион се отправили към Парория. Били приети благосклонно и всеки получил своето послушание. За добрите си дела преподобният получил прозвището Добророман. Участвал в строителството на манастирските постройки. Грижел се за стар монах, който от физически болки и мъки бил много озлобен и гневлив.Роман проявявал търпимост, приемал с кротост и смирение всяка обида. Единствената храна, която приемал старецът, била риба и се налагало ежедневно да се лови от реката. Особено тежко било през зимата, когато се налагало да
се разбива ледът. Всичко вършел безропотно. Скоро се поминали и старецът, и
учителят му. След обиколки по други манастири се завърнал в Парория заедно
с Иларион, като към тях се присъединил и Григор Мълчаливи. В края на ХIV век
османлиите опустошавали навред. Въпреки опасността той се подвизавал в
горите. Когато положението станало непоносимо, напуснал любимото си място и не след дълго се отправил към Атон. Придобил широка известност и въпреки че търсел все по-уединено място, навсякъде го откривали. През 1375 година със седем свои ученици пристигнал в манастира Раваница (Сърбия), където благодарение на св. княз Лазар образували монашеско поселение по примера на светогорските скитове. Тук починал през 1376 година. Мощите му почиват в манастира до ден днешен.Трите жития дават част от необходимата информация за манастира. Разполагаме с имената Парория, Катакекриомени, Месомилион, Позова. Имало е масивна кула, скален пещерен манастир, река, която е замръзвала през зимата, красив изглед и т.н. В житието на свети Ромил се споменава скопелския кефалия, който предупреждавал монасите да не напускат обителта по време на лов. С тази информация се насочваме към градчето Скопо. Преминаваме безпроблемно тур-
ската граница и попадаме в днешен Юскюп. Търсейки съдействие, се натъкваме на невероятна отзивчивост. Благодарение на местния лъчезарен и любознателен полицай тръгваме с отпуснатата от кметството кола из дебрите на Странджа. Тук съвсем наблизо може да се е намирала Парория. Предстоеше ни да търсим обозначени в малка карта 6–7 манастира, описани от Аянов. Намираме следи, но те са твърде неразпознаваеми – купчина камъни, едва забележими градежи, малки, затрупани и непроходими отверстия.Информацията за миналото е нищожна. Гледаме снимка на църквата в Скопо от 1913 година, от нея е останал един-единствен камък. Има и голямо разминаване в написаното от Аянов. Дали не греши, дали не става дума за града Ески-Полос, разположен точно от дру-
гата страна на Къркларели? Продължаваме към пещерата Дупница, превърнала се в основен туристически обект в района. Близо до входа се е намирало българското село Дупница с прилежащ манастир. Няма и помен от селото. В град Демиркьой (Малък Самоков) попадаме отново на доброжелателен ентусиазъм от страна на местната управа. Посещаваме огромен по мащабите си крепостен градеж с предположение за манастирски комплекс. В подножието протича река Манастирска.В Къркларели се запознаваме с автора на книгата за едноименния град, който ни упътва към село Кузулу. На един час път от селото се озоваваме в действително манастирско поселение. Там намираме и църква, и преустроени в килии пещери,до самия район протича обилно вода, а на близкия връх откриваме основите на
кула. Доцент Драгомир Лалчев, който се е присъединил към нас, прави подробни описания, с които можете да се запознаете в бр. 2 от 2005 г. на Университетски преглед на Югозападния университет.
Отправяме се към село Балкая, кметът с притеснение ни води в обор в края на селото.Гледката е покъртителна – два скални манастира с няколко отделения и затрупани пещерни проходи, които отвеждат навън. По случайност тук, на това свято място, сме сами. В този час се завръщат многобройните стада в постоянното си жилище. Дъхът ни замира, като откриваме в една от църквите прилежно оформен със значителни размери кръст. Тръгваме си с наведени глави.Когато стане дума за скални манастири в района на турска Странджа, всички посочват най-популярните. Манастирът „Св. Николай” е от VI век и се намира
до морето при град Каикьой. Той се отличава с богата вътрешна архитектура,
а другият е намиращият се до древния град Визе Асма кая манастир”.Посещаваме безброй други по-незначителни обекти – скалния манастир в самия център на Кайнарджа, купчината камъни на върха до село Чаир дере, където се твърди, че се е намирал манастир, а на отсрещния хълм самотно се извисява кръгла кула, редица пещери, крепости, местности, свързани с нашия интерес. Но никъде не намираме твърда следа – надпис, образ. Може би всичко е заличено.
Добре разбирам разликата между туризъм и поклонническо пътуване, но разноо-
бразните особености, с които се сблъскваме на турска територия, не позволяват да бъдем в пълния смисъл на думата поклонници. От нас се изисква прекалена активност в общуването, спазване на местните традиции, вземане на мигновени решения. За определение на нашите пътувания ми допада терминът енигмотуризъм – посещение на обекти, които не се знае дали съществуват. От музея в Къркларели получаваме информация за още много непознати скални манастири в района – Караабалар, Сислибоба, Каикьой. Освен това има една територия, която остава бяло поле, недостъпна и криеща своите тайни за едно евентуално бъдеще. Става дума за военните зони, разположени на изключително привлекателни за нашите цели места, включително и най-високия връх Махиада. Странджа е Света гора, в това няма никакво съмнение. Срещнахме се лице в лице с крещящото противоречие значимост–забрава. Дано тези първоначални наши стъпки послужат на изследователи и поклонници да отправят поглед към този почти неизвестен, уникален и истински символ на България – манастира Парория


Известните ни сведения, окуражаващи ни да продължим нашите проучвания, са следните:
-в книгата си Описание на Рилския манастир Неофит Рилски споменава за изградения в Парория пирг (кула). Под черта пише: „Говори се, че стои още доволно здрав”;
-доклад, свързан с местонахождението на Парория, изнася на конгреса по византология през 2007 година Агелики Деликари от Гърция,
-автор на обстоен труд, посветен на Григорий Синаит; литературно превъплъщение на живота в манастира съдържа романът на Стоян Загорчинов
Ден последен;
-в САЩ се намира манстирът „Свети Григорий Синаит”. Интернет адресът му е www gsinai.com;
-японският професор Еиджи Хисаматсу е автор на книгата Григорий Синаит – живот и учение.

 
top